Тези страници, които написах с много любов,
с много болка и тъга,
които минаха през душата и сърцето ми,
посвещавам на м а м а
2009
-1-
Има събития, които тъй ярко озаряват нашите дни, че стават незабравима и неделима част от живота ни, влизат в битието и паметта ни и изведнъж възниква желанието да ги съхраниш завинаги и предадеш на идващите поколения. Да ги опишеш като мил и скъп спомен, или по-точно, като върволица от спомени, преминаващи като здрава нишка през целия ти живот. Иска ти се те да останат и след теб все така мили, скъпи и за другите поколения, както за теб.
Ето защо в мен се породи силното желание да напиша всичко, което помня, което съм преживяла, което ме е вълнувало. Просто да дам една, макар и непълна, скромна информация за най-близките ми хора, които вече са си отишли от живота, но продължават да живеят в мен. Това са хора от родословното ми дърво. Не знам доколко ще успея да предам най-важното, най-същественото за тях.[1]
Нека да започна от дядо Раю, баща на мама, по две причини: първата – той имаше голямо желание да препиша на машина “кондиките” му. Те съдържаха богати биографични данни за рода ни, водещ началото си от много, много далечно минало. Разказите му граничеха с невероятното, дори с фантастичното. Той така проследяваше придвижването на прадедите си, идващи от север и разделящи се в различни посоки, че един ще остане в Русия, за да ни сроди с Пушкин, а останалите трима ще дойдат в България и ще тръгнат в три различни посоки. Един от тях ще се засели в Стражица, за да даде началото на нашия род, друг ще се засели в Балкана, трети ще поеме друга посока, и така навсякъде ще има потомци на Раевския род. Нека простим дързостта му. Той така убедително разказваше, че ти ставаше приятно и хубаво да го слушаш и да му вярваш. В тези “кондики” се вместваше и дневникът, съдържащ ежедневието му. Втората причина да започна разказа си с него е, че съм кръстена на неговото име. Искал е да ме нарекат Рая, Раиса или Раюнка, но свещеникът не одобрил тези имена като чужди, небългарски и са ме кръстили Райничка – така се водя по кръщелно свидетелство.
И тъй като нямам възможност вече да препиша “кондиките” му, понеже не разполагам с тях[3], дано със спомените, които ще опиша, да изпълня това негово желание и моето обещание, макар и след повече от тридесет години.
Дядо Раю и баба Йордана (Юрдана) с децата си, отляво надясно: Димитър – 6 год., Недялко – 10 год.,
Христо – 8 год., Велка – 4 год., Пенчо – 3 мес., Стефан – 2 год.
Снимката е направена на 23 декември 1900 год. в Стражица.
[1] Тези спомени са писани от майка ми през 1985 – 1986 година. Това бяха началните години на разпадане на световната комунистическа система. Въпреки подетата от комунистите демагогска кампания за “гласност” и “преустройство”, страхът у хората да наричат с истинските им имена нещата от живота, свързани с политиката (или тези, които биха могли да бъдат схванати като такива) беше още съвсем реален. С особена сила важеше това за хора, които в една или друга степен бяха усетили на гърба си репресиите на комунистическия режим, от една страна, и бяха преживели активните си години между юношеството и старостта в него, от друга. Поради тази причина, фактите, свързани с репресиите на режима са предадени в тези спомени завоалирано, меко, с намеци и недомлъвки, на моменти с извинителен тон, не така, както ги бях чувал от устата на баба и майка, изречени тихо (“да не чуят хората” и “ да не си продумал някъде”) в къщи, в моменти на тъга и носталгия по отминалото време и по изгубените мили близки. (тази и всички бележки под линия по-нататък, са мои – Велизар Владовски)
[2] кондики – мемоари, дневници, летописи (от кондика – правилник, устав, летопис [гр.])
[3] До част от тези кондики успях да се докосна много по-късно – през 2000 г. Представляваха две тетрадки голям формат и една малък формат. Обхващаха периода от 1 май 1947 г. до 1 януари 1957 г. Още по-късно – през лятото на 2002 г. съвсем ненадейно попаднах на истинско съкровище – оригинален препис на пишеща машина на родова хроника (или автобиография) писана от дядо Раю. За съжаление от нея се бяха запазили само първите 9 страници, но и в тях се намираше потвърждение на разказаното от майка ми, както и неизвестни ни дотогава данни за членове на рода на дядо Раю. Още по-късно – през 2007 попаднах на една тертрадка съдържаща 80 страници от биографията на дядо Раю. На последната страница пишеше „Следва”, но вече не се надявам да намеря продължението.
-2-
Моят дядо Раю е роден в 1874 година[1] в село Стражица (сега град), Велико Търновски окръг. Той разказваше, че през освобождението на България от турско робство 1877-78 година е бил на три години. Като са бягали от турците, майка му го била задянала на гърба си в цедило[2]. В суматохата му е паднало каревълчето[3], но той не казал на майка си въпреки, че забелязал това. От тук и констатацията му, че помни от тригодишната си възраст.
Дядо Раю е кръстен не на дядо си Съби, баща на баща му, както е било по традиция, а на чичо си Раю, който е нямал деца. Сестра му Мария носи името на баба му по бащина линия. Той разправяше, че е бозал[4] до над тригодишната си възраст. Ходел да играе с махленските деца и се връщал да го накърми майка му, след което отново е тичал с тях. Родителите му, баба Вела и дядо Недялко, не са имали щастието да им се родят много деца, както е било тогава във всички семейства. Деветнадесет години след раждането на първородната им дъщеря Мария се ражда дядо. Според разказа му, се носела мълва, че на Вела и Недялко се е родило необикновено дете. След няколко години, една вечер, връщайки се от къра[5], баща му настигнал с колата си свой съселянин с жена му. В колата им заплакало дете. То било настанено в кринчето (кръгъл дървен широк съд). Това дете било сираче. Родителите му били починали и тези техни роднини се наложило да го гледат, въпреки многобройната си собствена челяд. Дядо Недялко поискал да го осинови, тъй като имал само две деца. Прибирайки се в къщи, викнал: “Вело, ела да видиш какво ти нося!”. Така това дете, наречено Неда, било прието радушно в семейството, отгледано и по-късно омъжено като собствена дъщеря. Това ми е разказвала мама за леля си Неда. Тя знаеше всички близки на тази, осиновена по такъв начин – просто преминала от едното в другото кринче – леля, но аз докато беше жива мама съм мислела, че тя вечно ще живее и не съм си записала не само тези факти, но и много други, за което мога само да съжалявам. Мама много помнеше. От малка е била много любознателна, даже, нека не прозвучи като упрек, и много любопитна – качества, наследени от дядо. Той расъл обграден с много грижи и внимание от страна на родителите и близките си като единствен син. Даже другата ми баба - Дона – майка на баща ми, с която са ходели на седенки и хоро заедно, е казвала, че му викали “глезения Райчо”. Като станало момчето на 16 години, харесало моята баба Йордана – хубава, синеока, белолика, румена, с руса коса, стройна мома. Хубаво пеела и играела на хорото. Когато вече се заженил за нея, някой я покорил[6], че била работна, но лоша. Дядо Недялко му отговорил: “Лоша кучка стадо варди!”. По повод на тези приказки, мама казваше, че не помни да е имало кавги в къщи, предизвикани от майка й.
[1] Много по-късно - през 2004г., в дневника му прочетох, че е роден на 1 май.
[2] цедило – правоъгълно, грубо тъкано парче плат, с дълги върви в четирите ъгъла, което се е задявало на гърба като люлка, в която майките са носели децата си докато проходят. Много често детето е спяло в цедилото на гърба на майка си и при най-усилена полска работа, по жетва или при обработка на зеленчуковите градини. При други случаи цедилото се е вързвало като люлка под сянката на някое дърво.
[3] каревълче – обувчица (от калевра – обувка [гр.])
[5] кър – поле, нива [тур.]
[6] покорил – укорил, упрекнал
